Един брат Самуни се прибира у дома в Газа и си спомня месеци на изтезания от Израел

Дейр ел-Балах, Газа – Фарадж ал-Самуни, 39, седи в палатка в спонтанен лагер в Деир ел-Балах, заобиколен от фамилията си, което мъчно може да повярва, че е жив след месеци на израелски плен.

„ Братята ми не ме разпознаха, когато бях освободен “, споделя той. Той е измършавял, изгубил е 30 кг (66 паунда) в плен, 30 % от телесното му тегло.

Това няма значение за майка му Захва, 56, която седи сияеща до него, посрещайки гости, доста от които фамилии на други пандизчии, търсещи информация за своите арестувани родственици.

Фарадж прекара повече от шест месеца в плен, откакто той и двамата му братя бяха задържани, до момента в който вървяха по по този начин наречения „ безвреден кулоар “ на 16 ноември на път за южната част на Газа.

През декември Ал Джазира беседва със Захва и нейната сестра-съпруга Зинат тъкмо откакто Фарадж и братята му Абдула, на 24, и Хамам, на 16, бяха завладяни.

Абдула и Хамам, които са синове на Зинат, към момента са арестувани, като ориста им е незнайна.

Измъчван, разпитван, гладуван

„ Беше потрес, когато ме арестуваха. Аз съм фермер без политическа активност “, споделя Фарадж.

„ Вървях през безвредния кулоар със брачната половинка и децата си, носейки щерка си. Израелските бойци повикаха Абдула при себе си, Хамам беше смутен и бойците също го повикаха “, спомня си Фарадж.

„ Бях смутен и стачкувах, че имат братята ми, тъй че ме видяха. Абу блуза хамра [мъж в алена риза], ела тук “, сподели боецът.

„ Предадох щерка си на жена си и се приближих. Накараха ни да се съблечем изцяло и ни сложиха белезници. ”

Фарадж и още към 75 мъже останаха с белезници и завързани очи, до момента в който бойците ги биеха, преди да ги трансферират някъде, където той не можа да разпознава.

„ Бяха казарми, там започнаха жестоките мъчения “, споделя той.

„ Побоите бяха съсредоточени върху чувствителни елементи на тялото. Жени бойци ни стъпваха по главите с ботушите си с железни върхове. ”

След това последваха разпити, при които Фарадж беше оказван напън за информация по отношение на Хамас, неговите членове, места за изстрелване на ракети и детайлности за 7 октомври.

„ Когато отричах каквато и да е връзка с Хамас или каквато и да е военна или политическа активност, разпитващият полудяваше, крещеше: „ Ти си измамник! “ и ме биеше още повече. “

Фарадж счита, че е прекарал 30 дни в казармата - фрактури в долната част на гърба и врата от мъченията, които не му разрешават да си почине.

„ Позволиха ни да се изкъпем единствено един път и не ни даваха храна или вода с дни. Даваха ни по един самун за трима души и в случай че поискаш нещо, те бият. ”

Един ден, споделя той, трима млади мъже се върнали от разпити кървящи от задниците си, неспособни да се движат.

Били са бити и изнасилвани с пръчки.

„ Опитахме се да ги подкрепим, доколкото можем, изисквайки лекуване. Единственият отговор беше да им дам половин хапче парацетамол. “

„ Добре пристигнали в пъкъла “ в Накаб

В последна сметка Фарадж беше изместен в център за задържане в пустинята Накаб (Негев).

„ Охранителите ни поздравиха саркастично: „ Добре пристигнали в пъкъла “, споделя той.

„ Бях без дрехи и вързан за стол с дупка в дъното. Разпитващите ни изтезаваха, като прилагаха напън и директни побои върху сензитивните ни елементи на тялото в мощен мраз.

Останах по този начин с дни, дефекирах в кофа, сложена под мен. “

Според Фарадж типът на мъчението, употребявано от тъмничарите, зависи от шанса на пандизчията.

„ Когато ме върнаха в килията, видях пандизчии, чиято кожа се беше стопила... изгорени от гореща вода, излята непосредствено върху телата им.

„ Те крещяха денонощно от болежка, само че никой не получи никакво лекуване. “

Затворниците бяха преместени в палатки, оградени с бодлива тел, към 30 пандизчии бяха натъпкани във всяка палатка.

„ Удобният сън беше единствено фантазия. Беше ни разрешено да се къпем един път на няколко седмици, всички в границите на един час от 8 до 9 сутринта. ”

Обриви и кожни болести като краста се популяризират измежду пандизчиите.

„ Имахме една забрадка за 30 души, която разделихме на дребни части. Имахме една униформа, същата, с която пристигнахме. Няколко пъти ме хвана краста. ”

Един ден Фарадж се ядоса и изиска лекуване.

„ Онзи ден ме завлякоха в изолираност за три дни... изтезанията бяха толкоз зле. “

Без подръчно лекуване, споделя Фарадж, пандизчиите употребявали това, което имали, като изцеждали малко вода от домати върху кожата си, с цел да облекчат сърбежа.

Беше им даден един домат, който да си поделят сред четирима пандизчии, само че дискомфортът беше задоволително мощен, с цел да си коства потреблението му върху кожата им.

Мъката да не знаеш

Въпреки ежедневната болежка от пленничеството, денят, който Фарадж си спомня най-вече, беше, когато един офицер му сподели, че жена му, децата и майка му са били убити при бомбардировка на 30 декември.

„ Бях шокиран, изключително откакто ми сподели среща и ми сподели фотоси на мъртви хора и елементи от тялото, потвърждавайки, че са моето семейство “, спомня си Фарадж.

„ Преструвах се, че съм спокоен пред него, само че припаднах, когато се върнах в килията. “

Фарадж нямаше метод да ревизира какво му е казано, нито други пленници, на които беше казано, че фамилиите им са били убити.

Друг способ за психическо мъчение беше да се каже на пандизчиите, че ще бъдат освободени, единствено с цел да бъдат отведени в изолираност.

„ Когато ми споделиха, че този път ме освобождават, не повярвах, до момента в който не дойдох в Газа “, споделя Фарадж.

„ Повече от един път ми споделиха, че съм освободен. Щях да чествам и да се сбогувам със съкилийниците си, единствено с цел да се върна след дни на мъчения в изолираност. “

Най-големият боязън на Фарадж беше дали фамилията му е живо, до момента в който фамилията му също беше изгубило вяра той да се върне жив.

„ В деня преди освобождението му имах нервозен срив “, споделя Захва.

„ Всеки ден ходех, с цел да се свържа с интернет и да ревизира кой е бил освободен... Изгубих вяра. Но по Божията воля той беше освободен. ”

„ Аз, жена му и децата му крещяхме от наслада... събудихме целия лагер. Всички мислеха, че Фарадж е погубен, само че ние им казахме, че е жив и на независимост. ”

Преминал през мъченията на несигурността, Фарадж се отхвърли от обезверената си потребност от отмора, с цел да приказва с родственици на други пандизчии.

Още до момента в който говореше с Ал Джазира, родственици на изчезнали хора се обаждаха и посещаваха, търсейки информация за околните си.

Един клиент пристигна да попита Фарадж за брат му, като сподели, че майка му и други братя са били убити при израелска бомбардировка и той обезверено се нуждае от вести за изчезналия си брат.

Фарадж разпозна и се опита да успокои мъжа, само че чертите му се трансформираха, до момента в който търсеше думи, и най-после се разплака.

Мъжът, паникьосан, пита: „ Мъчили ли са го? Ампутираха ли му крайниците? “

Фарадж се опита да го успокои, като сподели, че брат му е добре.

По-късно Фарадж споделя: „ Какво можех да му кажа? Че брат му си е изгубил мозъка в пандиза и в този момент е в безсъзнание? ”

Настъпва миг на разплакано безмълвие.

Фарадж споделя безшумно, че пандизчиите са му поверили известия, казвайки му да показа страданието им.

„ Всичко, което мога да кажа е, че гибелта е милион пъти по-милосърдна от пандиза. “